Обикновено, когато правим планове за деца и семейство, не си задаваме въпроса:

„Какво би се случило, ако решим да се разделим - както с нас, така и с децата

ни?”.

За съжаление разводите и разделите напоследък са все по-често срещано явление у нас

и поставят на сериозно изпитание по-нататъшното развитие и съдба на най-невинните и

ощетените в този процес - децата.

Един от първите въпроси, който ми задават родителите, които са се разделили (или са

на път да го направят) е: „Какво да кажа на детето си и изобщо да му казвам ли, че с

баща му / майка му сме се раделили?”. Каквото и решение да се вземе в този случай е

важно да знаем правилото, че детето има правото да познава собствената си история.

Зная, че въпреки очевидността на подобно твърдение, ще има много несъгласни с тази

теза. Мненията на опозицията варират от: „Много е малък за да му се казва истината -

няма да разбере. Нека порасне - тогава сам ще узнае.”, през: „В никакъв случай не му

казвайте - ще почне да заеква. Излъжете го нещо.”, до: „Я му разкажи майка му / баща

му какъв несретник беше, та да си знае от какво зло си го избавил/а”.

Общо взето, ако съвместният живот вече е недостижим, преди раздялата двамата

родители е добре да  договорят  общо мнение  за възпиатанието, както и да се

разберат какво бива и какво не бива да правят пред объркания малчуган.

На  първо място това е взаимният ангажимент да не дискредитираме и оплюваме

доскорошния си партньор пред детето. Кой е бил „по-виновен” за несполуката в

брака или кой какво е направил са неща, които са предмет на разговор само между

партньорите и размахвайки пред детето "мръсното бельо", рискуваме не само да го

шокираме, но и да направим така, че тотално да загуби доверие и авторитет към

възрастните.

Следва договорката да не настройваме детето негативно към другия, както и да не

му поставяме непосилната (и абсурдна) задача да заема нечия страна или да предпочита

единия за сметка на другия родител или роднини. Колкото и парадоксално да звучи за

някои, много деца имат фантазията, че самите те са допринесли с нещо родителите им

да се разделят. Карайки го да предпочете единия от двамата, у детето се изостря и без

друго провокираното чувство за вина спрямо ситуацията, като по този начин добавяме

и усещане за нелоялност.

На трето място е разпределелянето на ангажиментите по отглеждането,

възпитанието и издръжката. Фактът, че детето живее при другия родител ни най-

малко не ни освобождава от отговорностите ни към него. Дори напротив.

Демонстрирайки грижа, ангажираност и съпричастност, ние му показваме, че въпреки

неблагоприятно стеклата се  ситуация, основните стожери, обезпечаващи развитието,

възпитанието и израстването му, остават непроменени. Подобно отношение има както

редуцираща напрежението функция, така  действа и като коректив или подкрепа при

контактите му със социума.

Тези три пункта, които трябва да се договорират с партньора преди раздялата са

изключително болезнена тема за разговор, но тъй като в ситуацията има намесен и

трети, е коректно да бъдат изговорени, като се поемат съответните отговорности - в

бъдеще това се оказва структуриращо както за децата ни, така и за нас самите като

родители и бъдещи партньори.

Валентин Стоилов - психолог на Фондация "Цветан Цанов"

(статията е подготвена за сп. "РОЗАЛИ")