МАЙКИ В ЧЕРНО
- Аз не съм дъждовна капка. Аз съм сълза. Сълза ли? Каква сълза? - надигна се тревожно лястовичето.
Майчина. Историята на моя живот е къса. Преди девет дена една уморена и насълзена лястовичка кацна върху мачтата на един голям океански параход. Аз стоях в дясното око на кахърната птичка. Океанът ревеше. Духаше силен вятър. С немощен глас продума лястовичката на вятъра: „Братко ветре, когато ходиш над света, ако минеш през България, отбий се при моето сиротно пиле и му кажи да се пази от черния котак, който се върти в градината. Забравих да поръчам на рожбата си, когато тръгвах. Кажи му още, че моето сърце изсъхна от мъка...”
Няма по-тежка съдба от тази - да погребеш детето си. Сълзите пресъхват, сърцето е опустошено. Майките в черно ден и нощ прехвърлят назад спомените си и се опитват да преценят от дистанцията на времето можели ли са да предотвратят тази трагедия. Можели ли са да предпазят рожбата си?
В домовете на повечето от тези родители има една стая, превърната в музей. Нищо в нея не се пипа, не се подрежда, прережда, нищо не се изхвърля. Това е изповедалнята, в която майките се молят и разговарят с рожбите си, извиняват се за сторени грешки и лоши думи. Но времето не може да се върне обратно и съжалението не променя това.
Загубата винаги е тежка и непрежалима, но най-жестоки са случаите, в които лошото е било абсолютно непредвидимо. Някой се качва пиян в колата и размазва детето ти на пешеходна пътека. Убива го от келешлък или злоба. Не по невнимание.
В тези случаи към скръбта се добавя и още едно разяждащо чувство - на омразата, на желанието за възмездие, на желанието за промяна, която да предотврати възможността и други родители да страдат по същия начин.
Преди дни една гъркиня от ромски произход влезе в новините на „Франс прес”, след като застреля предполагаемия убиец на сина си пред съдебна зала в една от сградите на трибунала в Атина. Жената знае какво я очаква. Можеше да изчака и да плати на друг да оцапа ръцете си с кръвта на убиеца на сина си. Тя реагира емоционално, но осъзнато. Следващите години, които по всяка вероятност ще прекара в затвора, тя ще знае, че е получила желаната разплата. Зъб за зъб, око за око. Понеже е ромка, много хора ще я заклеймят, че поведението є е варварско и че нищо не е по-важно от живота. Същото се отнася и до нейния син, когото е изгубила по чужда вина. Майката избира да отнеме живота на този, който след време ще бъде свободен. В това число и да убива отново, след като е понесъл наказанието си за предишния случай.
Може и да не съм права и да вкарвам прекалено много разсъждения за една първосигнална реакция. Да се търси кръвна разплата може да е назадничаво и неприемливо. Но и да се затриват деца, а убийците им да се разхождат на свобода е също толкова неприемливо.
Някои избират пътя на отмъщението, други - като родителите на убития Цветан Цанов и на прегазената на пешеходна пътека Валя Димитрова, се опитват да превъзмогнат голямата си мъка, като развиват общественополезна дейност.
Общото между двете почернени майки е, че децата им бяха на по 12 години. Изгубиха ги нелепо и неочаквано. Без да е имало никакви симптоми, никакви изгледи това да са се случи. Здрави и прави деца, които са имали шанс и бъдеще. Провалено не по тяхна вина.
Злото е връхлетяло Иванка Цанова и Валя Димитрова изневиделица. И двете твърдят, че сълзи не са им останали. Но се самоопровергават. В ъгъла на очите им винаги се крие една издайническа сълза, която се опитват да преглътнат. Не заради себе си, заради хората, които ги заобикалят.
Дори когато изглеждат потънали в ангажименти покрай организирането на фестивал, който да осигури средства за двете фондации, които основаха след смъртта на децата си, Валя и Иванка знаят, че се самозалъгват. В момента, в който останат насаме с мислите си, настъпва опустошителна тишина. И в нея кънти един въпрос, който така и не са задали на убийците на децата си: „Защо го направи?”.
Въпреки че в момента не го осъзнават, техните съдби са много сходни и близки. Даже и затова, че убийците на децата им предприеха нападателна тактика, като обвиниха семействата на жертвите си, че търсят линч и разплата. Това е стар адвокатски трик за отвличане на вниманието. Както и публичните изяви, в които убийците обясняват колко много съжаляват за стореното, но как нямат смелостта да го кажат на родителите на хората, чийто живот са отнели. Ако героят в друг нашумял напоследък случай - иконописецът Йордан Опиц, който застреля крадлив наркоман, беше показал подобно смирение - било то лицемерно и преднамерено, вероятно групичката във Фейсбук, която крещи на всеослушание, че той трябва да лежи в затвора до гроб, щеше да достигне един оптимален вариант от трийсетина човека. Опиц не се извини и не каза колко съжалява за това, че е застрелял младежа, когото с основание е взел за бандит. Така както никой не чу да се извинява и майката на убития крадец Мариян Янчев - Теодора Тарачорова. Никой не я чу да казва, че съжалява, че се е провалила като родител. Никой не я чу да се извинява на хората, чиито домове нейният син е обирал. Теодора Тарачорова получи трибуна, която не е и очаквала. Защитниците на нейния син изведоха лозунга, че е отнет един млад човешки живот и така тя получи възможността да се присъедини към групата на почернените майки, на които обществото съчувства. Нека да бъдем пределно честни, с риск това да прозвучи жестоко - нейното място не е в групата на тези родители, за които говорим. По много причини. Ако тази жена не си дава сметка за това, още по-зле. Тя по-скоро е в групата на една друга категория почернени майки - на престъпници, които са били убити във вихъра на криминалното си битие. Да, майката си е майка, независимо дали скърби за бандит или за нобелов лауреат. Но в единия случай моралът изисква друг тип поведение. Мълчаливо.
Дилемата
Четири години и два месеца - толкова ще лежи в затвора Надя Иванова, която на 17 юни 2011 г. прегази на пешеходна пътека 12-годишната Валя Димитрова от Бургас. Макар и нищожна, присъдата е ефективна и родителите на убитото дете изпитват известно удовлетворение. Доколкото може, ги успокоява това, че някой друг ще натисне спирачката и ще спре, преди гумите на автомобила му да са минали през тялото на дете, преминаващо на пешеходна пътека. Родителите положиха началото на движението „Червена пътека за Валя”, при което хора застилат пешеходни пътеки с цветя в памет на загиналите на пътя деца. По тяхна инициатива се роди и фондация „Безопасни улици от Валя”, която активно допринася за промени в законодателството. Това не е куха организация, по простата причина, че активността на повечето участници в нея е изстрадана и пречупена през призмата на личната трагедия.
Четири години и два месеца. Срещу почернената майка Мария в съдебната зала заставаше 34-годишната Надя Иванова, която разчиташе на условна присъда. Изпълняваше точно адвокатските указания. Сега е не толкова примирена, колкото разочарована, защото има 11-годишен син, който си нямал друг освен нея. Баща му не давал дори издръжка.
Майката на убитата Валя също има тежка дилема за разрешаване. Тя още не е намерила думите, с които да обясни на сина си защо жената, която е отнела живота на сестричката му дава интервюта и се опитва да търси съчувствие. Четири години ще отлетят като един миг. Може да се случи така, че синът є да се сблъска очи в очи с убийцата на сестра си. Как ще реагира, ако това се случи?
Затворът
Абсолютно същото се пита и Иванка Цанова. От две седмици тя и съпругът є са превърнали дома си в затвор. Не дават на синовете си да си подадат носа навън. Не им се полага нищо друго, освен затворнически обиколки в двора. Иван и Иванка Цанови не знаят как ще реагират децата им, ако на метри от тяхната къща видят убиеца на своя брат. Това може да се случи не след 4 и не след 10 години. Може да стане и утре. Защото убиецът, наръгал 12-годишния Цецо с нож 90 пъти, е навън. И за разлика от тях, се разхожда свободно. Адвокатът го е инструктирал какво да говори и той стриктно следва съветите му. За да събуди съчувствие, той демонстрира покаяние. Нещо, което психолозите в затвора не виждаха у него изобщо. Даже напротив - те бяха изумени, че не забелязват и наченки на разкаяние у човека, убил едно 12-годишно момче, защото му завиждал, че има добро семейство и пари. И защото му счупил някакво стръкче с марихуана, което си отглеждал между сакъзчетата на майка си на балкона.
17-годишният Борислав Богданов е образец за тактиката, която адвокатите, които защитават подобни престъпници предприемат. Съчувствие се постига, като се застъпят няколко основни момента - религиозно покаяние, стремеж за усъвършенстване, жалост към животните и сериозна връзка. Доколкото на 17 години може да се говори за такава. Борислав Богданов засегна всичко това в първото интервю, което даде на свобода - за вестник „Монитор”. В него той обясни, че в ареста се молел по два пъти дневно за прошка, че „всяка грешка трябва да бъде наказвана, за да има справедливост, в противен случай в обществото ще настъпи анархия”, че е спрял амфетамините, екстазито и марихуаната, хванал си е приятелка и ходи на училище с желание. И че иска да поднесе съболезнованията си към родителите на жертвата си, но не знае как.
Майката на убития Цецо не вярва нито на дума от това. Колкото и да е опустошено сърцето є, тя има още двама сина, които не може да опази от приказките на околните. Те вероятно са научили и неща, които на нея като на майка никой не казва. Винаги има „доброжелатели”, още повече когато убиецът и почерненото семейство на жертвата му живеят буквално на метри. След смъртта на детето си родителите на Цветан Цанов обявиха кауза на негово име. Целта им е да помагат с всички сили и средства да няма други убити деца като Цецо. Сега те са разочаровани и обезверени, защото някакви хора от прокуратурата им обясняват, че делото било сложно и тежко, затова още нямало ефективна присъда. Какво толкова сложно има вдело, в което убиецът е направил пълни самопризнания, след като е хванат на местопрестъплението с оръжието, с което е извършил убийството? Какви толкова експертизи са необходими? Колко разпити трябва да се проведат? И защо част от свидетелите така и не са разпитани досега?
Една година след престъплението убиецът е навън, защото законите са такива. И така както демонстрира покаяние и смирение, поддържа и друга линия, която също е адвокатски патент - опитва се да очерни жертвата си, за да намали наказанието си. Как? Като твърди, че 12-годишният се заканил, че ще направи невръстната му сестра проститутка, което много го ядосало. Неговите думи - срещу безмълвието на жертвата, която вече не може да го опровергае. Майката трябва да намери сили у себе си да преживее и всичко това, което предстои да се каже в съдебната зала. Не є стига, че е погребала детето си.
Задънена улица
Същият разследващ полицай - Лариса Пачева, който гледа случая с убийството на 12-годишния Цветан Цанов на „Ботевградско шосе”, се занимаваше и с убийството на 25-годишния Борислав. На 4 юли 2010 г. циганска орда уби младежа. Оттогава насам делото бавно и неумолимо върви към задънена улица. Някой не си е свършил работата, за да се стигне до това положение. Майката на Боби - Галина Райнова, не обвинява никого. Да, но нея я обвиняват. Критиките по неин адрес е, че проявява расизъм и че предвожда националистически протести срещу циганската престъпност. Обвиненията даже стигат до омбудсмана. Майката вероятно трябва да поднесе публично извинение на ромите, които убиха сина є. Някой би ли могъл да се държи почтително с тях, ако е на нейното място и вижда само потвърждение на това, че престъпниците негласно се толерират?
Траур до гроб
На 13 септември 2008 г. черна забрадка слага Гена Иванова от Добрич. Нейният син Живко е нападнат и убит в центъра на града. Той е само на 33 години. Убиецът му е задържан и осъден, ако присъдата му изобщо може да се нарича така. Майката страда два пъти повече от това, че убиецът изтърпява присъдата си при облекчен режим. Колкото и да не е искала да надава ухо за слуховете, че Борис Борисов имал роднина магистрат, развоят на делото я убеждава, че процесът е бил изначално манипулиран. Гена Иванова от Добрич вече няма на какво да разчита. Може евентуално да се надява на това, че за всяко зло има възмездие. За съжаление животът я е наказал и нея. До края на дните си ще носи траура по непрежалимия син в сърцето си.
